0%

Силвия Чалъкова е истински пример за успяла и реализирала се жена във всяка сфера на живота: като майка на две прекрасни деца, писателка, ТВ водеща, бодибилдър и посланик на здравословния живот. Тя е и едно от лицата на кампанията "Успели българи дават личен пример", която се занимава с благотворителни инициативи.

Как едно крехко момиче успява да носи на плещите си толкова много ангажименти и да ги балансира успешно? Тайната ти разкрива Силвия Чалъкова пред RICH GIRL.

 

ВСИЧКО ЗАПОЧВА ОТ ДЕТСТВОТО

Знаеш какво гласи популярната сентенция за първите 7 години, нали? Че именно те оформят характера на един човек и полагат основите на неговото развитие и бъдеще.

Именно така се е случило и с малката Силвия, която е шесто поколение софиянка и е расла сред блоковете в столицата, а не сред китната природа в провинцията, но това съвсем не е повлияло на богатото й въображение, което по-късно в живота й ще я води към литературни приключения, разливащи се по белия лист. Съвсем не. Силвия нарича детството си „магическо“ и признава, че водещо за нея по онова време е било огромното й въображение и любовта към природата.

„Това въображение ми даде силата да сътворявам в цялото си детство игри и вълшебни места в градска среда, като да се мотая из напуснати къщи, строени в началото на 20 век, преди да бъдат разрушени, където да се крия и да играя с другите деца и да правя приюти за бездомни животни. - разказва Силвия. - Много обичах да търся из старите къщи изоставени книги. Бях открила, че когато хората се изнасят от своите домове, най-често изоставят в тях книгите си и стари снимки. С интерес разглеждах изоставените им спомени и мъдри книги.

За радост, през 80-те години нямаше тази престъпност и децата ни пускаха по цял ден да играем на воля пред блока. Най-обичах да се катеря по ореха пред блока, да играя на стражари и апаши, на кър, на народна топка – все активни игри, свързани с движение.

Друга моя страст беше да събирам улични кучета и котки и да им измислям къщи.“

Така веднъж с най-добрият й приятел намират  удушени котенцата на любимата им улична котка. Силвия така се разстройва, че прибира котетата в кутия и ги занася вкъши.

„Вярвах, че обичта ми към тях ще ги съживи. Вярвах, че обичта има силата да връща живота. Стоях гушнала кутията в банята, когато влезе сестра ми и узна за моя план. Беше меко казано ужасена. Извика родителите ни и тримата заедно започнаха да ме убеждават да погребем котетата, че аз няма да успея да ги съживя. Не им е било лесно с мен със сигурност. Бях малко странно дете, с вълшебно детство и множество идеи“, признава днес писателката.

Определя себе си като тихо дете, тип „скрита лимонка“ – нито палаво, нито послушно.

„Възрастните трудно можеха да усетят моето присъствие, защото обикновено стъпвах на пръсти около тях, не ги закачах, не пищях, не исках подаръци, нищо не исках от възрастните. Исках само да си играя на моите вълшебни игри, да съм навън с момчетата (до 10-годишна нямах нито една приятелка-момиче). Ако не дай си Боже обаче баба ми или родителите ми решаваха да ми наложат забрана за нещо или да ме накарат да направя нещо против волята ми, толкова категорично отказвах да ги слушам, нацупвах се и млъквах, че обидата ми дни наред ги караше да съжаляват, че са ме засегнали. Стигаха до там сами да идват и да ми се извиняват, само и само да започна да им говоря.“

Стремежът към автономност и нежеланието да слуша чужда воля, които е имала още от дете, остават водещи през целия й живот и Силвия смята, че са й помогнали в много ситуации напред.

 Детството си определя като щастливо, изпъстрено с много красиви мигове. Един спомен обаче се отличава особено и това е денят, в който е получила за подарък кученце.

„Майка ми беше голям противник на куче в апартамент, но заради моите постоянни игри с уличните кучета и котки се принуди да ми вземе домашно. Много се страхуваше, че ще се разболея от нещо, защото все гушках кучетата. Бъки порасна с мен и си отиде, когато аз бях на 23 години. Тийнейджърските ми години преминаха с огромния Бъки, който беше бебе на немска овчарка и лайка. Бъки беше първата ми сбъдната мечта и аз наистина го обожавах!“

 

ДАРБАТА

Още от дете Силвия усеща, че има дарбата да борави с думите. Те идват при нея и се излизат лесно на белия лист. Тя започва да пише постоянно, учителите й се възхищават на таланта й, пращат я по олимпиади и й предричат бляскаво бъдеще в тази сфера.

„Литературата винаги ми е била силен предмет в училище. Аз съм и много състрадателен човек, а казват, че литературите се борят за онеправданите. Един вид литературата е упованието на чувствителните, отхвърлените прослойки в обществото. Както обичах да потъвам в литературни произведения, така на 12 -годишна възраст и написах първия си „роман” от 60 страници. После написах още два до 14-годишна възраст. Пишех разкази, есета. Дишах, пишейки. Учителите ми винаги ме гледаха със страхопочитание, когато четяха моите есета и анализи. Питали са ме как може да съм толкова малка, а да зная такива неща. И аз не знам от къде са ми идвали всъщност. По всичко това разбрах, че явно имам дарба да пиша.“

По-късно се заражда идеята за нейния знаков роман „Пролуката“, който ще я заяви на литературния небосклон.

„Романът се роди от една дума, която сънувах. Бях сънувала, че ще напиша роман, който ще се казва „Пролуката”. Събудих се и записах думата. Бях в магистратурата по Творческо писане и около думата на романа се роди и самият роман. Написах го за два месеца и това беше моята дипломна работа.“

Книгата започва като проект през 2006, но Силвия я издава 10 години по-късно, когато е и отличен с първа награда за роман, написан в магистратурата по Творческо писане в СУ.

 

ТЕЛЕВИЗИЯ, МОЯ ЛЮБОВ

Всички, които се занимават с телевизия, казват, че това е „вирус“, от който човек никога не може да се избави. Докосне ли се до нейната магия, тя го завладява завинаги!

Така се случва и със Силвия, която започва да търси работа в сферата на журналистиката след като се дипломира.

„Кандидатствах за сценарист в една нова телевизия „Здраве”. Поканиха ме да правя предаване, посветено на темата за домашното насилие, по която бях компетентна, тъй като по първата ми бакалавърска степен по Педагогика бях минала стаж във фондация за психологическа помощ за жени, преживели насилие, а после и за кратко работих там.

Когато разработих концепцията на предаването като сценарист, го направих с по-широка социална тематика и стана социално предаване за хора в неравностойно положение. Тогава  продуцентите ми предложиха аз да си го водя. В началото се дърпах да стана телевизионна водеща, защото смятах себе си за „голяма умница”, а водещите ги спрягах като егоцентрици, които искат да си показват визията. Сега ми е смешно това мое наивно схващане тогава, защото от позицията си на телевизионен водещ сега, зная, че ролята на водещия е най-важна, и че от неговата адекватна мисъл и реакции зависи дали посланията на сценария ще достигнат до зрителите и дали гостите ще бъдат представени в тяхната най-силна светлина.“

Започва своята телевизионна кариера през 2006 г. в ТВ „Здраве“, а после за няколко години се прехвърля в печатната преса, пишейки за  родителство, възпитание, психология, детски и женски болести. Занимава се и с връзки с обществеността, като през всички тези години пише концепции за телевизионни предавания.

През 2017 година й предлагат от телевизия Евроком да прави свое предаване за здравословен начин на живот – и мечтата й се осъществява под формата на авторското й предаване  „Рефреш за здраве”.

Счита всяко издание на предаването си успешно, ако е успяло да помогне на някого:

„Предаването ми представя много аспекти на здравословния начин на живот, но то показва и различни продукти, специалисти, лечебни заведения, терапевтични практики. Хората се информират от „Рефреш за здраве” и когато ми се обадят, за да ми благодарят за даден гост или друго, за мен това е знак, че съм направила едно успешно предаване.“

Питам я какво прави, когато й се паднат скучни гости и как успява да запълни празнотите в разговора:

„Аз никога не каня такива. Моите гости винаги имат какво да кажат. Друг е въпросът, че не всеки човек е роден оратор. Но, да, имала съм и такива гости - страхотни, но по-мълчаливи, по-пестеливи на думи. С тях обаче са ми се получавали едни от най-силните интервюта, защото аз имам едно силно чувство на емпатия, с което ги предразполагам и от там те започват да следват моята вродена позитивност и подкрепа и се отварят. Започват да говорят като на много близък човек, буквално разцъфтяват в ефира, пред камерите. После сами са се учудвали колко дълго са говорили с мен и как изобщо не са се притеснявали от камерите.“

Осъществила тази своя амбиция, днес Силвия обръща поглед към нов телевизионен проект, който иска да осъществи:

„Искам да направя регулярен своя проект „Достойните”. Аз направих вече два епизода от този нов телевизионен проект, чийто герой беше имунологът проф. Андрей Чорбанов, но искам да имам ресурс, за да покажа още много познати и съвсем неизвестни достойни българи, които работят и творят в България.“

 

ТРУДНОСТИТЕ

Няма да чуете Силвия да се оплаква. Тя се смята за изключително щастлив човек, успял да преодолее всички препятствия по пътя си, а те не са никак малко и всяко едно от тях я е поставяло на ръба и е изисквало от нея бързи решения и хладен ум, за да се справи.

„Всичко, което съм постигнала, съм го постигнала съвсем сама, без ничия помощ и изцяло според моите мечти и цели за това какво искам да имам в живота си. Борила съм се за всичко и не само това – в сферата на журналистиката никога не съм правила компромиси, свързани с истината, която излиза от мен и никога не съм била наемана, защото съм била лицемерна или подмазваща се на някого. Като знаеш това за мен вече ти е ясно, че пътят ми е бил доста трънлив.“

Най-страшното за нея се случва през 2012 г., когато писателката и ТВ водеща преживява бърнаут синдром.

„Години наред не бях почивала, работех денонощно и ден след ден започнах да ставам все по-бавна, все по-трудно се съсредоточавах, имах чувството, че не мога да пиша, да редактирам. Накрая просто вече не можех и да мисля. Тогава забременях с малкия ми син и той се яви като моят ангел спасител. Но страдах много. Мислех, че никога повече няма да се занимавам с журналистика, толкова много бях прегоряла. Плачех често, не знаех накъде да поема, към какво професионално поприще след като родя. Чувствах се изгубена. Мислех, че просто ще умра. Този период съвпадна и с моето влошено здраве заради дългите години тютюнопушене, заради което тогава не можех да дишам нормално през устата, а през носа пък изобщо, кашлях почти непрестанно, до задушаване. И тогава спортувах, но вече нямаше ефект, цигарите ми бяха превзели дробовете. Така се оказах с бърнаут синдром, с астматична кашлица и задух и единственото хубаво беше моята бременност. Спонтанната ми реакция беше, че отправих искрена молитва към Бог, че ако ми върне дробовете, аз никога повече няма да запаля цигара, нито да навредя на здравето си и оттук насетне ще правя само добри дела. С тази молитва започна моят катарзис. От тогава до сега не съм изменила и на сантиметър от своя обет. Наистина се надявам да правя по-добър света. Дробовете ми се възстановиха, както и вдъхновението ми се върна. Ето ме, продължавам да пиша и правя журналистика!“

Днес здравословните проблеми са част от миналото й и тя се грижи много за себе си, защото знае, че ако не го направи самата тя, няма кой друг да го свърши. 

Балансира множеството си ангажименти с ролята на отдадена майка с лекота, която често учудва другите.

„Аз като един истински представител на зодия скорпион имам засилен майчински инстинкт, който ме е направил такава, че постоянно комуникирам с децата си. За мен децата ми са много важни и откакто са се родили аз общувам в близък контакт с тях. Говорим си като приятели, но и им казвам в прав текст къде грешат, на какво да наблегнат, уча ги на дисциплина и себеизява, както и на самостоятелност. Те растат от малки като личности. Това пък на мен ми дава свободата да работя и да се развивам. Не са ми като примка около врата. Те от своя страна, уважават работата ми и се гордеят с мен. Имат тяхното си пространство, аз имам своето.“

Смята себе си за реализиран човек, защото е постигнала всичко в живота сама:

„Разбира се, имам още много мечти, но за тях ще си мълча, докато не започна да ги случвам.“

 

ФИТНЕС И ЗДРАВЕ

След като преживява бърнаут и влошено здраве, Силвия си помага сама, като започва усилено да спортува, за да подобри физическото и менталното си състояние.

„От дете спортувам нещо. Моят баща е бил многократен републикански и балкански шампион по спортно ходене през 60-те години на миналия век. Той ни възпита със сестра ми в любов към спорта. Фитнесът го открих, когато бях на 17 години. От тогава до сега фитнесът е моята най-голяма страст, превърната в начин на живот. В началото ми хареса , защото забелязах, че много бързо започнах да оформям мускули. А в последните 10 години освен като боди скулптор, възприемам фитнеса като превенция на здравето ми. Вярвам, че оставам млада и здрава заради балансираната ми работа с тежести в залата.“

Има ли дни, в които не се чувства мотивирана и не й се тренира? Категорично не, за Силвия такива не съществуват.

„Аз съм много дисциплинирана, а пък и обожавам начина, по който се чувствам, когато тренирам и особено след тренировка. Самата тренировка ми е мотивация. По-скоро се е случвало да търся причина да приключа нещо друго по-бързо, за да отида да тренирам.“

Страстта й към фитнеса се пренася и в бодибилдинга и през 2019 тя става състезател в категория бикини фитнес на Републиканското първенство по културизъм.

„Това решение ми се въртеше в главата в последните 13 години. Винаги тайно си го бях мечтала. През 2019 обаче взех крайното решение, че ще участвам и то точно след два месеца, през април в Пловдив. Тогава исках от една страна да видя дали мога да издържа на цялата подготовка, исках да изпитам характера си – това е много тежка подготовка, свързана с много стриктно хранене, лишения и всекидневни тренировки. От друга, исках да стана добър пример за своите деца, да видят, че никога не е късно човек да изпълни мечтите си, да видят, че когато човек иска нещо, той трябва да бъде много стриктен и дисциплиниран. И успях, направих го!“

Поредната мечта в списъка на Силвия се сбъдва и тя продължава да се развива в тази сфера, макар в момента да не се състезава заради ограниченията в тренировките заради пандемията.

„Засега тази пандемия обърка моите планове и надежди, но кой знае, аз съм инат и току-виж съм решила напук на цялата лудост да започна подготовка за състезание.“

 

КРИСТИАНА КРЪСТЕВА

Снимки: личен архив